Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.04.2013 17:03 - Голямата лъжа на нашето време
Автор: achoachev Категория: Политика   
Прочетен: 1617 Коментари: 0 Гласове:
1




         Това което се  основава на лъжи не може да бъде правилно. Институцията, основана на измама
  не може да е  истинска.Това доказва  горчивият опит на векове  поколения.
         Един от най-лъжещите политически принципи е  демокрацията, за съжаление
 реанимирана  от   Френската революция насам- идеята, че цялата власт произтича от народа .От тук следва  теорията за парламентарната демокрация , която все още  обърква много  така наречени интелектуалци. Продължава да блокира  умовете с упоритостта на фанатизъм, макар че  с всеки изминал ден все повече  се разкрива неистинността  й  пред целия свят.

         Каква е теорията на парламентаризма? Предполага се, че всички хора в народните си събрания създават закони,избират длъжностни лица,т.е  изразяват волята си директно и я привеждат  в изпълнение. Това е  идеалната представа за същността на парламентаризма. Прякото му реализиране обаче е невъзможно:историческото развитие на обществото довежда до това,че местните съюзи се размножават и стават все по-сложни,отделни племена се сливат в цяла нация или въпреки езиковото си многообразие се групират под знамето на една държава,расте безкрайно  територията й,а директното народовластие при такива условия е невъзможно. Така че, хората трябва да пренесат (делегират) правото си на власт на определен брой  избрани  и да ги облекат във властови  автономни доспехи. Тези избрани хора от своя страна не могат да  управляват  директно, те са принудени да избират  още по-малък брой доверени лица - депутати и министри на които да дадат право да създават и прилагат  законите,начисляват  и събират  данъците, назначавт  подчинени служители,управляват силовите структури.

          Механизмът по замисъл е добър, но за да бъде работещ  има нужда от някои съществени условия. Машинното производство се базира на непрекъснато-действащи ,напълно равни и затова безлични сили.Подобен механизъм в нашия случай би могъл да работи успешно само ако имащите доверието на народа   елиминират за пред хората  особеностите на личностите си , ако на парламентарните кресла седят роботи-изпълнители на  заповеди,ако министрите са също безлични, механични реализатори на  волята на мнозинството и когато  бъдат избрани за народни представители   подобни субекти да са способни да проумеят в детайли и да изпълняват прецизно  и добросъвестно  дадената им математически  точна  програма за действие.При такива условия механизмът на парламентаризма би работил безпроблемно и би достигнал целите за които е създаден. Законът действително би изразявал волята на народа, управлението наистина би произлизало от от  парламента, опорната точка  на държавната  сграда би се намирала  в събранията  на избирателите и всеки гражданин  явно и съзнателно би участвал в управлението на   обществените дела.
         Това е на теория. Но да се вгледаме в практиката. В най-класическите парламентарни страни тя не удовлетворява нито едно от  изброените условия.Изборите по никакъв начин не изразяват волята на избирателите. Представителите на народа не се съобразяват  изобщо с желанията и мненията на избирателите си,а се ръководят само от собствените си убеждения и интереси,отчитащи партийните заръки.Министрите в същност са автократични и по-скоро те  изнасилват парламента отколкото  депутатите да могат да им влияят същетвено. Те идват на власт и си отиват от там  не защото е такава  волята на народа,тъй като ги поставя във властта или ги отстранява могъщо личностно или групово (партийно) влияние. Те разполагат с цялата сила и богатство на нацията по свое усмотрение,раздават преференции и блага , издържат  много празноглави  марионетки за сметка на народа и освен това не се страхуват от никакво порицание , ако разполагат с  мнозинство в парламента, а последното подкрепя разпределението на  обилната трапеза, която държавата им е дала. В действителност министрите са толкова  безотговорни, колкото и народните представители. Грешки, злоупотреби, произволни действия - това е ежедневно явление в министерското управление и колко често чуваме за сериозната отговорност на министъра? Е , може би, веднъж на петдесет години чуваме, че министърът е изпратен в съда и най-често резултът е  незначителен по сравнение с шума ,създаден от новината за такъв процес.Както се казва всичката пара е отишла в свирката .

         Ако трябва да дадем истинска дефиниция за това какво е  парламента ще  кажем, че това е институция, която служи за задоволяване на личните амбиции , суетата и честолюбието на народните представители. Тази институция не е окончателното доказателство за самоизмамата на човешкия ум. Живеейки в потисничество в продължение на векове от едноличен автократичен и олигархичен режим и не забелязвайки, че злините на автокрацията са злини на обществото,което живее под неговото управление, хората на разума и науката винят за бедствията  властимащите и  формата на управление и са си представили, че променяйки  я във формата на народовластие или представителна демокрация, обществото ще се отърве от страданието си и  насилието. Какво се е случило като резултат?А това,че  е mutato nomine, всичко си е  останало. по същество както  преди и хората оставайки  във властта на слабостите и пороците на  природата си са   пренесли в новата форма  всичките си стари навици и наклонности. Както и преди ги управлява   личната воля и интереса на привилегированите, само че тази нова индивидуална воля  не е в лицето на монарха, а в лицето на лидера на партията и  привилегированата позиция да принадлежат не на клана (родовата аристокрация) а на  господстващото в  парламента и управлението  мнозинство.

         На входа повечето
 на парламенти е изрисуван надпис: "Всичко за общественото благо". Но това не е нищо друго освен измамна  формула, парламентаризмът е триумф на егоизма в неговата висша  форма и съдържание. Всичко тук е предназначено за обслужване на  собственото"аз".По смисъла на парламентарната фикция народният представител се отрича от  индивидуалната си същност и служи като израз на волята и помислите на избирателите , но в действителност избирателите  в процеса на акта на избора се отказват от всичките си права в полза на избрания представител. Преди  изборите кандидатът в програмата си и  изказванията си  постоянно препраща към тази фантастика: той ще прави всичко за общественото благо, той не е нищо друго освен  слуга на хората, няма да  мисли за себе си и ще забрави интересите си заради общественото благо. И всичко това са думи, думи, думи сами по себе си, временнни  стъпала по стълбата, която той изгражда до мястото, където иска да отиде, а след това разрушава ненужните стъпала. Не той ще работи за обществото, а обществото ще се превърне в инструмент за целите му. Избирателите са за него  стадо за събиране на гласове, а  собствениците на тези стада наистина стават като богати номади, за които стадото е  капиталовата база на властта и просперитета в обществото. По този начин се развива, усъвършенства истинско изкуство да се играе с инстинктите и страстите на масите с цел постигане на лични цели , амбиции и власт.Тази маса  след това губи цялата си стойност за избрания  представител докато като не му потрябва отново да действа в негова угода: тогава отново влизат в ход  ласкателни и лъжещи фрази - в полза на едни, заплаха за други:дълга, безкрайна верига от хомогенни маневри формиращи механиката на парламентарната власт. И такава комедия на изборите продължава ,все още мамят човечеството и се счита, че това е институцията, която увенчава обществената сграда ... Нещастно човечество!Наистина може да се каже: Mundus vult decipi decipiatur.

         Ето как  практикуват изборното  начало. Амбициозният търсач сам държи речи  пред съгражданите  си  за да ги увери, че той повече от всеки друг е достоен за доверието им.Какви са мотивите му? Трудно е да се повярва, че е от безкористен стремеж към общественото благо. Всъщност, в наши  дни са малко хората, пропити с чувство на солидарност към проблемите на другите, които са готови да работят и да се жертват за общото благо,хора с перфектна природа.Такива характери не са склонни към контакт с баналността на ежедневието.  Който по природа е в състояние на безкористна служба на общественото благо, с чувството за дълг, той няма да отиде  да търси гласове, не ще пее  хвалебствени песни за  себе си на предизборните събрания, нижейки  гръмки  и вулгарни изрази в безкрайни пледоарии. Такъв човек разкрива себе си и силата си в работната си среда  или в близкото си обкръжение от съмишленици, но няма да търси популярност на шумния пазар за гласове. Такива хора отиват  в тълпата не  за да я ласкаят и да се  нагаждат  към вулгарните й  желания  и инстинкти,а само  за да изобличават пороците на  живота и лъжите   човешки.За  най-добрите хора, хората на честта и дълга е противна изборната процедура:от нея не се  отвращават само  егоистичните, користни  натури, желаещи  постигане на личните си цели. Такъв човек не си пести труда да  сложи маската  на желанието за доброто на обществото само за да получи популярност. Той не може и не трябва да бъде скромен, защото когато си такъв няма да те забележат, няма да говорят за теб.Позицията и  ролята която поема го  принуждават да лъже и лицемери с  хората които го отвращават, той трябва задължително да се доближи и да общува  с тях, да любезничи за да получи разположението им, трябва да прави обещания, знаейки, че  след това няма да ги изпълни, трябва да се нагажда към най-вулгарни наклонности и предразсъдъци на масите за да има мнозинство за себе си. Какъв честен по природа човек ще се  реши да поеме такава роля?Опишете я в в роман: читателят ще бъде отвратен, но същият читател ще гласува в изборите за жив артист в същата роля.

         Изборите са  изкуство, подобно на  умението да се   воюва,имат си своя стратегия и тактика. Кандидатът не е в пряка връзка с избирателите си. Между него и тях посредничи комитет, произволна институция, чието основно средство  е наглостта. Търсачът на депутатското място ако не е познато име започва с обособяване  на  кръг от приятели и сътрудници : тогава всички заедно организират около  себе си лов, т.е. търсят из местното население     богатите,не много умни еснафи и успяват да ги убедят, че това е тяхна работа, право и предимство да станат  лидери на обществото. Винаги има достатъчно глупави или наивни хора, които да се поддадат на тази стръв и ето,след като се подпишат  те се появяват  във вестниците и залепените на стълбовете реклами,билбордове, които привличат много хора винаги податливи да следват известните имена, титли и капитали. Това е начинът за създаване на комитета,ръководещ и  овладяващ процеса на  изборите - това е  вид  акционерно дружество , създадено от  основателите на комитета.Съставът му се избира  прецизно: в него едни служат на действащата  сила - хора  енергични, преследващи с всички средства материални или тенденциозни цели; другите са наивни и лекомислени статисти - за баласт. Организират се срещи,произнасят се  речи: там този, който има най-силен глас и знае как  бързо и сръчно да реди изречения винаги прави впечатление на масите,получава известност,възхвалява кандидата за бъдещите избори или при благоприятни условия прадлага себе си за кандидат , бутайки този за когото е дошъл първоначално да работи с езика си, фразите си -тъй като  нищо друго освен  фрази  не цари на тези срещи. Тълпата слуша само този, който крещи и умело се нагажда към вулгарността чрез  ласкателство към популярните сред масите  идеи и тенденции.

         В деня на окончателния избор само неколцина   подават гласовете си съзнателно: това са   отделни влиятелни избиратели,които си е струвало да бъдат убеждавани  персонално. Повечето,т.е. масата избиратели дават своя глас според обичаите на  стадото за един от кандидатите, предложен от комитета.На бюлетините се пише  името, което най- силно  е звъняло в ушите на всички и се е вклинило в главите им. Почти никой не познава човека,не си дава сметка нито за характера му, нито на способностите му или  политиката му,избират го  защото много  са чували  името му напоследък. Напразно  е да се предприема  борба срещу това стадно чувство. Да предположим, че някои добросъвестни избиратели ще бъдат готови да действат съзнателно в един толкова важен въпрос, няма да се поддадат на  натиска на комитета. Те ще трябва или да не гласуват изобщо  в деня на изборите, или да гласуват за своя кандидат според своето разбиране. Каквото и да решат, ще бъде избран този за когото е гласувала масата  лумпенизирани, безразлични или подковани (уговотрени,казано направо купени)  избиратели.

         Според теорията трябва да бъде избран  популярен сред мнозинството  човек, а в действителност бива избиран никому неизвестен,нерядко съвсем невзрачен тип от малцинството, само че той е представен от една организирана сила, докато мнозинството като пясъка няма връзка между членовете си и поради тове е  безпомощно перед кръговете,обръчите или партиите. Изборът трябва да издигне разумен и способен кандидат, но в действителност се пада  човек, който се тика  нахално напред. Като че ли трябва да се  изисква кандидатът да има солидно  образование, опит, почтеност в работата,а в действителност всички тези качества може и да ги няма, те не са необходими в предизборната кампания,там е нужен  кураж,самоувереност в съчетание с красноречие и дори с  определена вулгарност,която често се възприема благосклонно от електората. Скромността, съчетана с финес на чувствата и мисълта за тази цел   не е нужна.

         Така се ражда  народният   представител, така се получават неговите пълномощия. Как ги употребява,как ги използва? Ако е с енергичен характер, той иска да действа и да променя,образова членовете на  партията,но ако е с  посредствени възможности , тогава той сам се присламчва към една или друга политически тенденция (фракция,даже си сменя партията). За лидер на партията е необходима преди всичко силна воля. Това качество е органично, като физическата сила и поради това не означава непременно,че са налице  морални качества.При  много ограничен ум и неограничен егоизъм,злоба,при подлост и нечестност в посмислите, човек със силна воля може да стане лидер на партията и тогава той става  водач  на правителството или парламента  , дори ако там има  хора с  далеч по високи умствени  и морални качества. Такава е по своята същност  водещата сила в парламента. Към нея се добавя друга решителна сила - красноречието.Това е също естествена способност, не предполага морален характер и  високо духовно развитие. Можете да бъдете  дълбок мислител, поет,  квалифициран военен специалист,изящен  адвокат,опитен законодател и в същото време да бъдете лишен от дар слово и обратно, може да бъдете с  най-обикновен интелект и знания  ,но да притежавате специален  дар за красноречие.Комбинацията  на този дар с богатството от  дара на духовна сила е рядко и изключително явление в парламентарния живот. Най-ярките импровизации,прославили  ораторите и свързани с важни решения, изглеждат бледни и жалки при четене, както описанието на разигравани сцени в миналото от известни актьори и певци,когоато още не е имало технически средства за запис. Опитът показва безспорно, че в големите събрания решителните действия принадлежат не на разумното,живо и блестящо слово, че просто не са много ясно на масите стройните аргументи, дълбоко вкоренени в същността на нещата,а гръмките думи и фрази, които са умело  подбрани, яростно натъртени и нацелени към инстинктите на гладката вулгарност, винаги стаена в масите.Електоратът лесно се увлича по празното вдъхновение на декламацията и под влияние на импулса, често несъзнателно, може да дойде внезапно до решение за което може да съжалява след  хладнокръвно обсъждане . 

         Така че, когато лидерът на партията със силна воля е и с дар слово - той излиза на първа линия открито пред целия свят. Ако той няма този дар , като режисьор стои зад кулисите и дърпа конците,ръководи  цялото поведение  на парламентарното представителство,разпределя ролите, определя кои оратори да говорят вместо него, използва според случая по своя преценка  по-фините, но нерешителни умове на неговата партия: те  мислят вместо него.

         Какво е това   парламентарна партия? На теория, това е обединение на хора, съмишленици и обединяващи силите си за общото изпълнение на възгледите си в законотворчеството и в определянето посоката на националната политика. Но такива са само малките формации: голямата партия в парламента се формира само под влиянието на личните  амбиции на един човек,групирайки се  около него. Хората по своята природа се делят на две категории:едните не търпят над себе си  никаква власт и поради това се стремят сами да господстват:другите поради особеностите на характера си се страхуват да носят отговорност съчетана с решителни действия,отбягват всякакви волеви актове:тези ,последните като че ли са родени да се подчиняват и представляват в същност стадо,следващо хората с воля за решения,които по принцип са малцинство.По този начин най-талантливите хора се подчиняват охотно ,с  радост  дават в чуждите ръце определянето направлението на действията им и моралната отговорност за тях.Те като че ли инстиктивно търсят "вожда" и стават послушни негови оръдия,вярвайки,че той ги води към победата и нерядко към плячката.И така всички съществени действия в парламентаризма се определят от вождовете на партиите: те приемат решенията,те водят борбата и празнуват победата.Публичните заседания не са нищо друго освен прдставление за пред електората.Произнасят се речи за да се поддържа фиктивната престава за парламентаризма:много рядко някава реч сама по себе си предизвиква парламентарно   решение по важен въпрос.Речите служат за прослава на ораторите,за увеличаване на популярността,за правене на кариера,но много рядко определят броя   гласувалите по един или друг проблем.Какво трябва да е мнозинството обикновено се решава извън заседанието на парламента.

         Такъв е сложният механизъм на парламентарното лицемерие,това  е образът на големите политически лъжи,господстващи в наше време. Според теорията на парламентаризма, трябва да доминира разумното мнозинство,но  на практика доминират  пет или шест лидери на партиите, те  сменяйки се държат властта. Според теорията убежденията се налагат чрез  ясни аргументи по време на парламентарния дебат, на практика това не зависи изобщо от дебата, то е режисирано от волята на лидерите и  съображения от личен интерес. На теория народните представители трябва да се грижат  за благосъстоянието на хората, на практика под предлог,че мислят за тях гледат само своето благосъстояние  и това на    приятелите си. Според теорията - те трябва да бъдат  най-добрите, любими хора, на практика - това са най-амбициозните и безочливи граждани. Според теорията  избирателните гласуват за кандидата, защото  го познават и му се доверяват, на практика - избирателят дава гласа си  за  човек, който най-често е световно неизвестен , но за който  са се   наслушали от речите  и виковете на заинтересованите в това . Според теорията  работата на парламента се ръководи от опитен разум  и безкористни подбуди, на практика  основната движеща сила е силната воля,егоизмът и  красноречието.

         Такава е в действителност  институцията,която е като перла в короната на държавното устройство.Болезнено и тъжно е да мисля, че у нас е имало и днес съществуват хора, които мечтаят да се утвърди тази лъжа ; че нашите професори проповядват пред своите млади слушатели приказки за представителното  управление, като за идеалната институция  на държавата, че нашите вестници и списания  го повтарят в челните статии и най-гледаните скечове, под знамето на правния ред, повтаряйки, без да се вгледат по-дълбоко,без предубеждения в  същността на парламентарната машина. Но дори и там,където тя отдавна  действа, отслабва вярата в нея,все още я  хвалят  либералните интелектуалци, но хората стенати под игото й  откриват все по-задълбочено скритите в нея лъжи. Едва ли ще дочакаме, но нашите деца и внуци със сигурност ще доживеят да свалянето на този идол,на който съвременният ум продължава в самозаблуда да се кланя ...

         Много  злини  на човечеството донесоха такива философи като Ж.Ж.Русо Философията му е завладявала умовете, но всичко се гради на фалшивата представа за съвършенството на човешката природа и на абсолютната способност  на всеки да разбере и прилага тези принципи на социална организация,които тази философия  проповядва.

         На същата невярна основа  днес  е доминиращата доктрина за съвършенството на демокрацията и демократичното управление. Това съвършенство предполага способността  на електората перфектно да разбере деликатните черти на политическата доктрина, ясно и отчетливо присъща за съзнанието на проповедниците й. Тази яснота на съзнанието е достъпна само за немного умове, съставляващи аристокрацията от интелектуалци,а масите, както винаги и навсякъде са били и са  тълпа - «vulgus» и нейните представи  по  необходимост са "вулгарни". 

         Демократичното управление е най-трудното и най-неудобното от всички известни в човешката история. Това е причината тази форма навсякъде да е била преходно явление и с малки изключения, никога не се е съхранявала дълго,давайки път на други форми. И не е чудно. Държавна власт има за цел да действа  и управлява, нейните действия са проява на единна воля - без нея е немислимо съществуването на  нито едно правителство. Но в какъв смисъл многото хора или събранието може да предявят  обща воля ? Демократичната фразеология не се спира на този въпрос,отговаряйки чрез добре познатите фрази и поговорки  като: "народната воля", "общественото мнение", " върховното решение на на нацията", "глас народен - глас  Божи" и т.н. Всички тези фрази , разбира се, трябва да означават, че многото хора за по-голяма част от въпросите може да стигнат до общо заключение и да решат проблема. Може би това е възможно, но само по най-простите въпроси. Но когато проблемът е свързан с най-минимално усложнение, решението му в многобройните събрания е възможно само с помощта на хора, които са в състояние да го обсъждат в цялата му  сложност, а след това да убедят масите да  предприемат съответните действия. Сред най-трудните  например са политическите въпроси, които изискват екстремни психични и интелектуални натоварвания и даже стрес от най-способните и опитни мъже на държавата:по такива въпроси, очевидно, няма възможност да се разчита на обединения ум и воля в претъпканите публични срещи: масовите решения в тези области могат да бъдат пагубни за държавата. Любителите на демокрацията се самоубеждават, че хората могат да упражняват волята си в държавните дела:това е празна теория, но в действителност ние виждаме, че Народното събрание може да бъде увлечено да приеме  само  мнението, изразено от един човек или на определен брой хора, например, становището на известния лидер на партията, добре познатата местна фигура, или организирано сдружение, или, най-накрая, безразличното мнение на този или друг влиятелен орган от пресата. По този начин решението чрез процедура става една игра, която се случва  на огромната  сцена с множество глави и  гласове, колкото   по насериозно се приемат те, толкова повече играта става объркана, толкова по-зависими стават решенията  от случайни и хаотични мотиви.

         За да се избегнат и  заобиколят всички тези трудности е изобретено средството да се управлява   чрез представителни органи, преди всичко организирало и доказало успеха си в Англия.От там по разпространилата се мода то достига до другите европейски страни и по света, но е имало  успех само в САЩ. Въпреки това и у дома  си в Англия представителните институции навлизат в критичен период от историята си. Самата същност на идеята за представителство е претърпяла промяна и там и е извратила оригиналния си  смисъл.Работата е там,че от самото начало събранието от избиратели, които е било силно ограничено, изпратило в Парламента  определен брой лица, обвързани с гледните точки от политиката на страната в момента, но не отчитащи по никакъв начин мнението на огромните   маси от избиратели. Приема се, че избраните хора предоставляват  истинските нужди на страната си и са в състояние да дадат правилната посока на обществения ред. Проблемът е решен просто и ясно:необходимо е било да се намали доколкото е възможно трудността от народно управление, ограничавайки до малък брой способни хора събранието, призвано да реши националните въпроси. Тези хора са като свободни представители на народа, а не на това или онова мнение,на   една или друга партия, не  обвързани с никакви инструкции. Но с течение на времето, малко по малко, тази система се е променила под влияние на този съдбовен мит за  голямото значение на общественото мнение,просвещавано  от периодичните издания и даващо  на  масите  способността да имат пряко участие в политическите дела. Концепцията за представителството  напълно е променила облика си и се е превърнала в концепция на мандата или специфичното поръчение. В този смисъл, всеки избран от различните райони е считан за представител на мненията, преобладаващи в него, или в партията, под знамето на което е спечелила изборите.Това вече   не е представител на държавата или  хората,а делегат, свързан с инструкции от партията си . Тази промяна в самата същност на идеята за представителството е началото на язви, разяждащи цялата система на представителното правителство. Изборите чрез раздробяване на партиите приемат характера на лична борба на местните интереси и възгледи, отделени от основната идея на ползите за държавата.При размножаването (увеличаването) на броя членове  в събранието,покрай интереса в борбата и партиите се  заразява с безразличие към общественото благо и губят навика да присъстват на всички заседания и да участват пряко в обсъждането. По този начин законодателната практика и общата насока на политиката, най-важното нещо за държавата, се превръща в игра, състояща се от конвенционални формалности, сделки и фикции. Системата на народното представителство се е изродила на практика.

         Тези лоши резултати се срещат най-ясно, когато населението на територията на страната няма еднородна структура,обхваща различни националности. Национализмът в наше време може да се нарече пробен камък,на който се разкрива неистинността и непрактичността на парламентарното управление. Забележително е, че в началото националността е излязла напред и  се е превърнала в движеща и досадна сила на входа на събитията именно от времето, през което е встъпило в контакт с новите форми на демокрация. Доста трудно е да се определи наличието на тази нова сила и целите,към които се е стремила, но без съмнение това е източник на голяма и сложна битка, която все още предстои в историята на човечеството и никой не знае до какъв  резултат ще доведе. Сега виждаме, че всяко отделно племе принадлежащо към състава на мулти-племенната държава,бива овладяно от страстно чувство на непоносимост към обществената институция,свързваща го  в цялостната си дейност с другите племена и желанието да имат свое самостоятелно управление със своя , често въображаема и култура. И това се случва не само с тези племена, които са имали своя собствена история и в миналото  отделна политика и култура, но и с тези, които никога не са живели  обособен политически живот.Абсолютната монархия е успявала да премахне или да съгласува всички тези искания,при това  не само чрез сила, но също така и чрез уеднаквяване на правата  и отношенията им под една власт. Но демокрацията не може да се справи с тях и инстинктите на национализма са корозивен елемент за нея: всяко племе от своя район  изпраща представители - не с държавнически или личностни идеи, а като представители на племенните инстинкти, племенното недоволство, племенната омраза към управляващото племе , към другите племена и  към свързващите ги институции на държавата. Какъв  дисонанс от мнения се получава в подобна конфигурация и парламентарното управление е очевидно от примера на австрийския парламент.

         Сочат за пример Англия, но към тези инструкции може да  се приложи пословицата: "Чули  камбаната, но не знаят къде е тя." Социалните науки напоследък започнаха да разкриват историческите и икономически ключове за това откъде произтичат особените институции от англо-саксонските и частично скандинавските раси сравнени с институциите на другите  европейски народи. Англо-саксонската раса от момента в който се е  обявила в историята и до днес се отличава  със силно развитие на индивидуалната идентичност, както в областта на политическата така и в икономическата сфера.На тази си особеност англо-саксонската раса дължи   стабилността на древните си институции ,силната организация на семейството и местното самоуправление и тези несравними успехи,които тя достига чрез своята енергична дейност , нейното влияние и в двете полукълба.Чрез тази  енергия на личността в началото на своята история са успели да надвият чуждите нормански обичаи на победителите си и да утвърдят  живота си по собствените си принципите, които продължават и до днес. Съществено отличие на този живот е отношението на  всеки гражданин към държавата.Всеки бива приучаван още от детските си години да държи съдбата си в свои ръце и да си изкарва насъщния хляб. Родителите не са обременени с грижи за устройството и съдбата на децата си, за оставяне на наследство.Земевладелците пазят имотите си и се стремят сами да се занимават със земеделие и рибарство.Местното управление се крепи на съзнанието за дълг, участието на местните жители в публичните дела. Административните агенции се опрацят без ордите от бюрократи,издържащи се от държавата и чакащи от нея кариера и облаги. Ето на какъв корен исторически са отгледани представителните институции на свободна Англия и  ето защо парламента се състои от истински представители на местните интереси, които са тясно свързани със земята,ето  защо и гласът им  и може да се зачита , гласът на земята и органа  на националния интерес.

         Други европейски държави са се образували  изцяло на други основания, въз основа на живота на общността.За тях е характерно,че хората не  държат толкова  на солидарността си един към друг,а на  привързаността си към обществения съюз, към който  принадлежат.От тук с развитието на обществото и държавата се осъществява  особена зависимост на човека от този или онзи семеен или  социален съюз и в крайна сметка от държавата. Тези съюзи са били в началото  силни институции, семейни, политически, религиозни, социални и са държали здраво човека в неговия живот и дейост,а  те от своя страна са управлявали  цялата социална и политическа система. Но  тези съюзи с течение на времето или са се разпаднали ,или са загубили годподстващото си значение, но хората все още продължават да търсят подкрепа и устройване на  съдбата си и  богатството си  в семейството, в своята корпорация, а като цяло в държавата (независимо дали монархическа или републиканска),възлагайки на нея вината за нещастието си, когато тази подкрепа по тяхно искане не е намерена. С една дума, човек е склонен към един от тези органи да прикачи себе си и съдбата си. Следователно в такова  състоянието на обществото обединяването на хората като самостоятелни и независими личности, хората които се държат на краката си и  знаят  накъде  отиват,чувствайки се силни в състава на  държавата  и обратното,безкрайното увеличаване броя  на хората, които търсят  подкрепа в държавата да се изхранят , не й дават сила,а само искат от нея. От тук е безкрайното развитие в тези общества от една страна на бюрокрацията,а от друга - така наречените свободни професии.С отслабването на самостоятелността се поражда изключителната сложност на позициите на държавната и законодателната власт да се грижи за много неща,за  които всеки сам за себе си трябва да се грижи . В това състояние на обществото постепенно се подготвя   плодородна почва за развитието на социализма и навика на държавата да се възлага благосъстоянието на всеки и най-накрая се поражда безумната теория на държавния социализъм. В такива  обстоятелства на социалното си развитие  всички континентални държави по англо-саксонския модел създадоха за себе си представителното управление, някои дори с всеобщо избирателно право. Очевидно е, че   общество с подобен състав и при лекото му отношение къум обществените проблеми не може да  отличи в себе си истинските представители на земята и нейните преки интереси.От тук е тъжната съдба на такива представителни събрания и тежкото отчаяно положение на държавната власт, което е неразривно свързано с тях и хората, чиито съдби зависят от тях.

         Какво мога да кажа за народите на славянското племе, различаващи се с особено  развитие на обществения живот, с крайно младата си  култура,за Румъния и нещастната Гърция? Тук наистина представителните институции са внесли веднага  покварата в живота на хората, въвеждайки  жалка карикатура на Запада.    

         Най-голямото зло на конституционно установения ред се състои в съставянето на  министерствата на  парламентарна или партийна основа. Всяка политическа партия е обсебена от стремеж да се възползва от правителствената власт и  се промъква към нея. Държавният глава се съобразява с  политическата партия представляваща мнозинството в парламента и в този случай министерството се формира от членовете на същата тази партия и за запазването на властта започва да се бори с опозицията, която се сили да го свали и  да застане на неговото място. Но ако държавният глава не е благосклонен към мнозинството, а към малцинството и от него избира чиновници в министерствата, в този случай новото правителство разпуска парламента и използва всички усилия да спечели мнозинство в новите законодателни избори и да го използва за да се бори с опозицията. Поддръжниците  от страна на партията от която са министрите винаги си дават гласа за правителството, те трябва винаги да го поддържат - не за подкрепят властта, не защото има вътрешен консенсус в мненията,а защото правителството  държи членовете на своята партия на власт с всички съпровождащи ги преференции и блага. Като цяло значителен мотив за всяка партия е да  поддържа своите на всяка цена заради  взаимния интерес, или просто по силата на стадния инстинкт, който насърчава хората да се разделят на групи и да се борят. Очевидно е, че   консенсусът в мненията в този случай има много малка стойност ,а загрижеността за общото благо служи като прикритие на съвсем чужди на нея мотиви и инстинкти. Това се нарича идеал за парламентарно управление. Хората се заблуждават и мислят, че си осигуряват свободата. Вместо  абсолютната власт на монарха имаме неограничена власт на Парламента с тази  разлика, че в лицето на монарха може да си представим единството на рационалната воля, а в парламента това го няма, защото всичко зависи от шанса,туй като мнозинството определя  волята на Парламента, но когато мнозинството е съставено под влиянието на комбинации вътре в партията има малцинство, волята на мнозинството вече не волята на целия парламент: още по-малко тя може да се признае за воля на народа, чиято основна маса не участва  в играта на партиите и дори я заобикаля. Напротив, именно неблагонадеждната част от населението постепенно се  включвав  тази игра и се покварява от нея,тъй като основният мотив на играта е желанието за власт и печалба. Политическата свобода става заблуда,поддържана на хартия от параграфи и изречения на конституцията, началото на монархията изцяло изчезва; триумфира  либералната демокрация  възцаряваща объркване и насилие в обществото, заедно с началото на неверието и материализма, обявявайки  свободата, равенството и братството -там където вече  няма място за свобода или равенство. Това състояние води неудържимо към анархия, от която обществото се спасява само чрез диктатура, т.е. възстановяването  на единството на воля и власт в едно .

         Първият образец на национално, представително правителство е идентифицирала в най-нова Европа Англия. От средата на миналия век френските философи започват да прославят британските учреждения и да ги сочат като пример за подражание на обществеността. Но по това време не толкова политическата свобода привлича френските умове, колкото религиозната толерантност, или по-точно казано началото на безверието, което тогава е на мода в Англия и е пуснато в обръщение  от английските философи от онова време. След Франция, която дава тон и на обноските и на литературата на цялата западна интелигенция, модата за британските институции се разпространява  в рамките на целия европейския континент. Междувременно се случват две големи събития, едното от които утвърдждава тази игра ,  а другото за малко  не я  разклаща. Възниква републиката  на Съединените щати на Америка и нейните учреждения, копирани от английския модел (с изключение на кралските  особи и аристокрацията), започва на нова почва здраво и ефективно. Това дава наслада за умовете и по-специално във Франция. От друга страна е Френската република,която скоро показва на света гнусните размирици и насилието на революционното правителство. Навсякъде  е налице експлозия на възмущение и отвращение срещу французите и против демократичните институции. Омразата към революцията засяга дори вътрешната политика на британското правителство. Това чувство започва да отслабва  към 1815 г., повлияно от политическите събития от онова време, в съзнанието се събужда желанието да се свърже с нова надежда  политическата свобода и гражданския ред във форми, подходящи за конституцията на Англия: отново става модерна политическата англомания.Следва  серия от опити да се внедри британския идеал, първо във Франция, а след това в Испания и Португалия,след това в Холандия и Белгия и накрая в последно време в Германия, Италия и Австрия. Слабо ехо на това движение е отразено в Русия през 1825г. в опитите на аристократите мечтатели, които не са познавали  нито  хората,нито   тяхната история. 

         Интересно е да се проследи историята на новите демократични институции:имали ли са  те  дълъг живот,всяка на  нейна територия в сравнение с монархическите институции.

         Във Франция след  въвеждането на политическата свобода правителствотото с цялата мощ на неговото държавно управление е свалено три пъти от парижката тълпа на улицата: през 1792, през 1830 и през 1848. Три пъти е свалено от армията или военна сила: през 1797, 4 септември (18 Fructidor), когато по-голямата част на директорията с помощта на въоръжените сили са унищожени изборите, проведени в 48  департамента и заточено  56- членното законодателно събрание. В друг случай, през 1797 г., 9 ноември (18 брюмер), правителството е свалено от Бонапарт, и накрая, през 1851 г., 2 декември - от другия Бонапарт, младши. Три пъти, правителството е свалено от външен враг чрез инвазия: през 1814, през 1815 г. и 1870 г.. В общата сметка от началото на политическите си експерименти до 1870 Франция има 44 години свобода и 37 години диктатура.Струва си да се отбележи странен феномен:монарсите от по-старата Бурбонска династия, оставяйки изобилие от пространство за действие на политическата свобода никога не е разчитала на чистото началото на модерната демокрация, напротив, двамата  Наполеони, обявявайки разбира се тези принципи ,са управлявали Франция  деспотично.

         В Испания народно управление е обявено в епохата на окончателното падане на Наполеон. Извънредното заседание на кортесите в Кадиз  одобрява конституцията, обявявайки в първия член  от нея, че върховенството на властта принадлежи на нацията. Фердинанд VII влиза в Испания през Франция, отменя конституцията и започва да управлява автроритарно. След 6 години на генерал Риего начело на  военно въстание принуждава царя да възстанови конституцията. През 1823 г. френската армия по предложение на Светия Алианс влиза в Испания и реставрира Фердинанд в автокрация. Вдовицата му като регент за запазване правата на дъщеря си Изабела срещу Дон Карлос отново приема конституцията. След това започва  серия на бунтове  въстания за Испания , понякога прекъсвани от кратък период на относително спокойствие. Достатъчно е да се каже, че от 1816 до встъпването на Алфонсо II  в Испания е имало над 40 големи военни бунта с участието на   народната тълпа. Говорейки за Испания, да не забравим  за чудовищния и поучителен спектакъл, който представляват многото  републики от Южна Америка, републики от испански произход  и испански обичаи. Цялата им история е непрестанната смяна на  ожесточено клане между народната тълпа и войниците прекъсана от  управлението на деспоти, напомнящи на Комод или Калигула.Достатъчно е да дадем  за пример поне  Боливия, където от 14-те президенти на републиката ,тринадесет сложи край на царуването си чрез насилствена смърт или изгнание.

            Представителното или народното управление  в Германия и в Австрия започва не по-рано от  1848 г. Вярно е, че от 1815 г. насам нараства глух ропот сред  младите интелектуалци на германските управляващ принцове за неизпълнение на обещанията, дадени на хората в епохата на великата освободителна война. С няколко малки изключения, в Германия, не е имало представителни институции до 1847 г., когато кралят на Прусия, създава специална форма  на конституционно правителство, но то не е издържало и една година. Но трябваше само натиска на парижката тълпа от улицата да смаже френската конституционната харта и да свалят краля,като се надига и в Германияулично движение  с участието на войските. В Берлин, Виена и Франкфурт се учредява  Народно събрание по френски модел. Едва минава една година и правителството ги разпръска  със сила. Най-новата немска и австрийска конституции, всички идват от монархията и все още  чакат съда на историята.




Гласувай:
1


Вълнообразно


Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031