Вътрешният  конфликт в Сирия е начало  за новата роля на Анкара  стремяща се към регионална хегемония, първа сериозна стъпка в неоосманския  проект

            Рязкото  влошаване на ситуацията по сирийско-турската граница и войнствената реторика на Анкара повдига въпроса за ролята на Турция в настоящето и бъдещето на Близкия изток. Тази страна е по-смело си пробва  шинела  на регионален лидер, и ако се съди по последните събития, се чувства комфортно в ролята на амбициозен и смел играч  на  геополитическата арена.

 

            От времето на Ататюрк когато религията е отделена от държавата, ислямът не е оказвал влияние върху политиката. Н партията на справедливостта и развитието наруши тази традиция и открито заявява акцент върху ислямските ценности.

            Модерната геополитика - не е "двор без кучета".Да се заеме сериозно място е предизвикателство достижимо не за всеки:съществуващите лидери не иска да напуснат заетите позиции и достатъчно бързо поставят на мястото им арогантните "парвенюта". Но Турция е специален случай. Като традиционен трамплин  на Запада в мюсюлманския свят тя  дълго време не сваляше  звезди от небето. Бедствието от 1918-1919, които превърнаха Турция от действителната чорбаджия на Близкия изток (Османската империя) в разкъсван от вътрешни противоречия отломък, който в същото време бе  обект на апетитите на западните сили, нанесе  тежък удар по самосъзнанието на населението и амбициите на лидерите й.

            До началото на новото хилядолетие Турция бе фокусирана главно върху решаването на вътрешните си проблеми. Ситуацията се промени в началото на 2000 г., когато партията дойде на власт Партията на справедливостта и развитието, начело с Реджеп Тайип Ердоган.Въпреки установената от десетилетия традиция за отсъствие на силни и дълголетни  политическите   партии  в Турция и, като цяло, на силна вътрешно политическа турбуленция, ПСР днес на практика монополизира  политическата арена (в последните парламентарни избори, ПСР спечели 326 от 550 местния  парламент). Правителството и Президента на Турция са марионетки на тази  партия.

            ПСР е прието да се нарича умерено- ислямистка. Това е отчасти вярно. От времето наАтатюрк религията е отделена от държавата, но и Исляма нямаше почти никакво влияние върху политиката. ПСР наруши тази тенденция и официално обяви акцент върху ислямските ценности.Обаше основна характеристика на новия режим е излизането на Турция на международната арена. Този курс е наречен неоосманизъм. Управляващите кръгове на държавата не крият имперски проект - това не е история,  не е работа на отминалите дни, а реалност. Териториите, които някога са били част от Османската империя,се  считат от Анкара за сфера на турските интереси. А това да си припомни е нито повече, нито по-малко от половината от мюсюлманския свят - Сирия, Ирак, Палестина, част от Арабския полуостров, Северна Африка, Балканите и Кавказ. "Ние сме нео-османци - честно каза турският външен министър Ахмет Давутоглу. - Ние сме принудени  да се справим със съседните страни".

            Разлюлялата  региона "Арабска пролет" бе идеална възможност да се премине от думи към дела.И ако намесата на Анкара в Либия бе  ограничена до дипломатическа подкрепа на бунтовниците и доставка на оръжия, то в Сирия Турция се превърна в пряк участник в конфликта. Няма да е преувеличено да се каже, че вътрешният конфликт на Сирия стана дебют на новата роля на Анкара  стремяща се към регионална хегемония, първата сериозна стъпка в неоосманския  проект.

            Ето защо турските власти с маниакална упоритост се напъват да свалят режима в Сирия. В ход  влизат всякакви, включително съмнителни от гледна точка на международното право, методи. Подкрепяйки  сирийската опозиция, Анкара не просто й доставя оръжия (което, между другото, в последно време  все по-често се използва срещу цивилни граждани - не забравяйте терористичните актове  в Алепо и Дамаск), но в действителност предоставя на  екстремистите свои територии за бази. Така, много преди инцидента в Ачакал и получаването на мандат от правителството за провеждане на трансгранични военни операции ,Турция се намеси в сирийския конфликт.

            Няма съмнение, че Турция няма да се отклони от този курс до  тогава , докато не да постигне целите си. Всеки друг вариант за турското ръководство е неприемлив: необходимо е да си "спаси физиономията",като  положили успешно изпита за титлата  регионален лидер. В противен случай сериозно да се съобразява  с Турция никой няма да  иска.

            Въз основа на това и трябва по мое мнение да се оценяват последните развития  на ситуацията. Инцидентът в Ачкала не е първият (и със сигурност не  последен ) по рода си.Попадането на артилерийски снарядни удари в съседен участък при тези обстоятелствата е неизбежно. С бази от другата страна на сирийско-турската граница, бунтовниците правят редовни набези в Сирия.Да се  спазват съществуващите граници до метър  при постоянните  битки в района е нереално.

            До неотдавна Турция не  обръщаше внимание на това, ограничавайки се с мудни дипломатически протести.Обаче   тежкото положение на бунтовниците в Алепо, който трябваше да се превърне в "сирийския Бенгази", принуди турското ръководство да промени тактиката. Обвини Дамаск в нарушаване на суверенитета (което, строго погледнато, разбира се,сама и провокира) и заплаши със сурово отмъщение.

 

            Свалянето на Башар ал-Асад и появата на марионетния режим в Дамаск ще улесни сътрудничеството и ще позволи на Анкара да стане не само политически, но и икономически лидер в региона.

            Да се очаква открита военна интервенция от страна на Турция в близко бъдеще е малко вероятно . Такъв сценарий ще бъде от полза само за Дамаск в общественото мнение бунтовниците ще бъдат  считани за   съучастници на окупаторите.Най  вероятно Анкара ще  засили започната вече политика: доставка на оръжие , предоставяне на територии и едновременно ще бъде нещо като таран на анти-сирийската дипломация, представяйки  Дамаск  като  агресор.

            Впрочем само с  имперски амбиции работата не се ограничава. С намесата си в гражданската война в Сирия Анкара преследва много по-практична цел. Работата е втова, че кризата в европейската икономика  принуди Турция да укрепи икономическите връзки с арабския свят, особено с монархиите от Персийския залив . Този процес се развива много бързо. Ако в миналото, 48% от износа на Турция беше към ЕС, през текущата година, тази цифра е спаднала на 39%. Но делът на за Близкия изток и Северна Африка, от друга страна, се увеличава от 27 до 37%.

            В икономиката се намесва и политиката. Сегашното ръководство на Турция с идването си на власт се ангажира със засилване на сътрудничеството с арабския свят. На тази цел  сериозно служи сближаването между Анкара и Кайро (в началото на Октомври Турция отпусна за Египет кредит от 1 млрд. долара) и мащабни икономически проекти в страните на Арабския полуостров: изграждането на железопътна  линия  в Саудитска Арабия (разходите за проекта са повече от $ 2 милиарда ), летището в Абу Даби и др.

            Износът на Турция за страните от Персийския залив е главно чрез Египет, без да се минава през Сирия и Ирак. Свалянето на Башар ал-Асад и появата на марионетен режим в Дамаск ще улесни сътрудничеството и ще позволи на Анкара да стане не само политически, но и икономически лидер в региона.

            Западът (поне за сега) не се намесва в реализацията на тази стратегия на турските власти. Очевидно е, че САЩ и НАТО залагат на Турция като на основен защитник на техните интереси в Близкия изток. В много отношения, Турция трябва да сполучи израелските  пълномощията: сред ислямските страни нейната репутацията  е по-висока, и потенциалът  за разширяване на влиянието е много по-голям.

            Въпреки това  връзката на  неосманския имперски проект с глобалистката стратегия на Запада е сериозна заплаха. Нейната основната цел е да се превърне  ислямския свят ако не в съюзник на Запада, то поне в  неутрален играч, които не ще се намесва в продължаващия  натиск върху Иран (с  потенциални  военни действия), както и отслабването на Китай и Русия.

            В това отношение внимание трябва да се обърне на укрепване на турското влияние в Централна Азия. В бившия Съветски съюз, Турция е сериозна конкуренция както за Русия, така и за Китай. Особено силно е влиянието на Анкара  в Киргизстан, чийто президент Алмазбек Атамбаев посещава Турция с изненадваща редовността и се не се скъпи на уверенията в преданост (по време на едно от посещенията си, той обяви, че "Киргизстан се намира далеч от Турция, но всеки киргиз знае, че за Киргизстан Турция  е звезда, Родина-майка,  показваща  пътя ").

            Струва си да се замислим и за реакцията на турските власти на безредиците в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай през 2009 г. Изказвайки се по време на срещата на високо равнище на "групата на осемте", Ердоган обвини китайските власти геноцид на уйгурското  население.

            Много е вероятно, че с течение на времето, Анкара реши да увеличи влиянието си в руските региони с мюсюлманското население. Ако си припомним ролята на Турция в конфликта в Чечения, няма съмнение: засилването на имперския компонент във външната политика би могла да застраши националните интереси и на Русия.

         Това е - в дългосрочен план. За сега неоосманския  проект прави първите си стъпки, опитвайки се да се справи с независимия режима в Сирия.Остава да се  надяваме,  че твърдата позиция на Техеран, Пекин и Москва не ще позволи да се реализира този  план, и няма да се наложи  както преди  повече от век да цитираме думите на поета:             "Мрачна и жалостна е нашата история от подпаданието ни под турците дори до днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ!..." http://www.litclub.com/library/bg/botev/publ/narodut.htm

 

Само една Балканска християнска, моногамна, монолитна, демократична федерация може да погаси напрежението на Балканите, в Европа и В целия свят!

Подкрепете идеята за човечно човешко битие в календарни градове!