Доктрината на класовата борба е основата на марксизма.  Според нея  човечеството занимаващо се  с основната си дейност - обмяна на вещества с околната среда-се  разделя на групи, които играят различни роли в процеса на този обмен. Те се различават по отношението си към  процеса на производството и потреблението на благата. Класите  са дефинирани  чисто икономически, материалистично в марксизма,. Все пак трябва да се отбележи, че марксизмът не издържа чистотата на материалистичния  си подход  и се срива в ирационален ентусиазъм, когато става въпрос за месианското  освобождаващо  призвание на пролетариата.

        Друг важен аспект на класовия подход, в допълнение към доктрината  като такава, е  класовият  анализ. Това означава, че във всичко, което се случва на историческата сцената марксизмът вижда  борба между  групите, преследващи своите собствени специфични класови интереси.Необходимо е само да се определи в историята какви класи са доминирали през различните епохи. Например, чрез реалността на "Състояние на работническата класа в Англия" (работа  на  Енгелс), би било странно да се опитаме да разберем какво се случва във Флоренция през XIV век - други класи! Но ако актьорите от дадена епоха са определени, разбирането на всяко  събитие става  лесно  и  увлекателно ...

        След разпадането на социалистическата система на марксизмът оказа  дискредитиран като политическа идеология и като научен метод.Деконструкцията му започва не по-малко от 30 години преди официалния край на Съветската  партокрация. От една страна, възникна  феноменът на Еврокомунизма,оспорил чиновническото догматично разбиране на Маркс в Съветския съюз.Към историческия материализъм в Европа започна да се добавя психоанализата, екзистенциализма и дори ницшеанството, от толкова непривлекателни за идеологически коктейли Москва. Но Москва, също не е "наивна":след като  се отърва от Хрушчов, болните и гладни за мирни и спокойни старини  старейшини от Кремъл замислиха  сближаване (конвергенция) с капитализма и убиха най-живата клетка доктрината  като публично  се отказаха от тезата за диктатурата на пролетариата.

        Съветският Кремъл обяви, че класовата борба в СССР вече е приключила,пролетариатът се  е превърнал  в работническа класа, която, въпреки че заема почетното първо място в обществото ,сериозно се е променила  (не е вече толкова решителна и безкомпромисна ) за  половин век  съветско господство и не иска да диктува повече.Построена била общонародна държава в която  между различните групи макар и да има  има различия (например, между преподавателите във ВУЗ  и  животновъдите) , но тези разлики не са фундаментални.

        Съвременното глобално общество черпи от опита на съветската история  в  големи дози  като чудодейно  лекарство. Един от акцентите на този опит беше осъзнаването, че класовият  подход носи огромна заплаха за световния ред. Ето защо всички ресурси на днешната медиакратия са хвърлени  за  промиване мозъците на  планетарния потребител с цел да се инфилтрира в съзнанието му мита за единното (глобалното) общество, с обща кауза, либерална солидарност на Строс-Кан с гвинейската  прислужница и бедния  художник с принца на Монако. Всички те живеят в щастие и просперитет в либерален рай, в който един процент от богатите притежава 90% от цялото богатство на Земята.

        С други думи,да се показва какъвтоми да е   вид на социално и политическо неравенство в съвременното политически коректно общество е екстремизъм и насаждане на омраза. За това пращат в затвора. Неравенството съществува само хоризонтално, а не вертикално: тъжно неравенство на някои малцинства. Гейовете не са съвсем равни на хетеросексуалните, жените не са напълно неутрализирали мъжкия фактор, малцинствата  все още  не доминират над етническото мнозинство навсякъде, но се работи по въпроса. Всеки опит да се изтъкне, че  властимащите в съвременното общество не само не искат доброто на всичко живо, но, напротив, търсят сериозно  злото,се сблъсква с такъв арсенал от  силови ми правни  мерки,в сравнение с които  тоталитарните съветските времена изглеждат  по-скоро  детска  игра.

        Класовият  анализ трябва да бъде върнат в съвременната политическа наука,това  е безпогрешен  метод. Проблемът е, че класи от времето на Маркс, даже и от епохата на Сталин  вече не съществуват.Дори през века на  Маркс истинската същност на класите се  е  различавала  от това, което е  описал  той в трудовете си.

        За историческия материализъм да се захващаме е  безполезно. Той не издържа  логичната критика, защото материалистическите импулси  не са история,не са  смислен драматичен сюжет, което подсказва, че вътре  във  Велшкото човешко време  е  скрит  замисъл. Историята е   конфликт на видовете съзнание, който  е скрит зад  завесата на личния интерес. В действителност още  Хегел  посочи, че глобалният Дух използва хората  като инструменти, като ги  привежда в действие чрез  страстите им, желанията  и  алчността им. Хората си мислят, че решават въпроса за личния си просперитет, но в действителност са марионетки  на  световния    Дух (Идеите).

        Съвременният човек на световнотао либерално общество е декласиран изначално независимо от  богатството  или социалния му статус (с изключение само на духовенството и наследствените аристократи, но за това по-късно). Той е декласиран главно защото  е лишен от съсловната  принадлежност. С други думи, той няма морала на социалната класа, идеологията, особеностите, които са резистентни детерминанти на функционалните групи във вертикалното йерархично общество. Но това не означава, че в днешното общество, в политическото  пространство  на мегаполисите,  липсва вертикалата. Основното разделение, което е видно дори и при повърхностен анализ е  между декласирания елемент ( неорганизиран, явяващ се  предмет  на контрол и организация) и на пръв поглед също декласирания елемент, който се самоорганизира и организира и контролира другите. Казано на прост език, това не е нищо друго, освен поляризация на обществото на  обикновени граждани  и длъжностни лица.

        Тайната на тази поляризация се крие във факта, че в социално-антропологически смисъл и бюрократът и човекът от улицата, представляват един и същ тип. Този лишен от корени градски "образованец"- задник - човек, който е прочел нещо ,назубриле някакви щамповани баналности, но  си мисли, че знае и разбира всичко по темата, а в действителност това не е така,не схваща  най-важното важно, то отсъства в мозъка му, но той  дори няма шанс да го  компенсира с нещо друго,тъй  като не осъзнава това.

        Този герой на нашето време получил  в  постбуржуазната епоха  (след 1945 г.) нови права, възможности и свободи, този нов тип лумпен за когото за разлика от старите лумпени, които са представлявали криминализирани безработни пролетарии,гибелта  в следвоенен  Запад на тази  класа  означава  и изчезването на  реалната дисциплина.Предвоенните бащи и дядовци от мегалополисния  планктон бяха бити у дома,бити  от учителите в училище и са си знаели  социалното място. Онези, които дослужваха  до каквато и да е службица  невероятно са уважавали себе си и системата, която да им е давала статут на "винтче", което ги прави "човеци".

        Следвоенното поколение прилича на частици в брауново движение: те са атомни, подчиняват се само на полицейския натиск, изключително опортюнистични и настроени до известна степен за социален паразитизъм. Поради това разделението между тези, които остават на улицата или в най-добрия случай, в малки офиси и тези, които се намират в кабинетите, се определя само от способността на дисциплина и готовност за корпоративни отношения в екип. Извън тези служби са неорганизираните лумпени. Вътре попадат организираните. Обикновено, този вид държавни чиновници се формира от декласирани елементи, които са разделени  от земята от най-малък брой поколения. С други думи, националният  бюрократ  все още помни дядо си, фермера.

        Националната бюрокрацията се основава на три стълба, органично свързани със  селския манталитет, които в  града или  се разлага  или се насочва към чиновническите добродетели:анонимност, ред и дисциплината.Редът го има  балагодарение на  което бюрократът има власт. Това е препятствие за преминаване през което бюрократът взема такса от обществото.Продуктът, който произвежда бюрокрацията е разрешение за  подпис върху документа. Процедурата работи само в условията на строга дисциплина, когато всички зъбни колеленца  на машината напълно перфектно са адаптирани едно към друго.В работата на бюрокрацията няма  място за инициатива, самодейност,не са допустими психологически сривове. Поради това наличието на идентифициран  индивид в бюрократичната корпорация е нетърпим порок. Светът на офисите  е мрежова структура,в която седят общувайки телепатично с всички  други абсолютни човешки нули. Общата основа, пронизваща  тези три позиции е  aнонимността, редът  и дисциплината - вкорененатач  в селските гени жажда за сигурност и предсказуемост.Сигурността  като държавна гаранция на настоящето,като пенсия за прослужено време, като неизбежност на съществуването на една и съща държавна система  днес и утре,благодарение на която  организираният лумпен е освободен от екзистенциалния ужас пред природната среда, които за него като нов гражданин се превръща в непредсказуема среда на метрополията.

        Градското  общество, неорганизираният лумпен на големия свят извън офосите е  враг на бюрократа, но от известно време  той има много по-ужасен  и  истински враг.

        Нашата преходна  кризисна епоха се характеризира с   ожесточена борба, която бушува между двете бюрокрацични мегакорпорации. От едната страна е описаната от нас национална бюрокрация, армията на безлични паразити със селски корени и технологии  за производство.Те работят в среда която разбират, говореща на  родния им език. Те живеят на парите от бюджета, който се формира от джобовете на  съгражданите им, те си имат  работа  с разбираема за тях политическа система на партии и движения, подкрепена от избирателите. Техните правомощия съществуват в рамките на определени граници,а отношенията им с другите националн  корпорации, такива като тях държавни служители  се регулират от разбираеми за тях специални  международни процедури.

        От друга страна, през последните десетилетия се е образувала на новата корпорация на международните бюрократи. В следвоенните години няколко велики сили и суперсили разделили  света помежду си, създадоха за да ги контролират света наднационални обединения от граждански и военен вид, първият от които бе, разбира се, ООН. Първоначално  бюрократичните апарати на наднационалните организации са били напълно зависими от имперските  столици, които са предоставяли средства за тяхното функциониране. Но малко по малко, тези структури стават все по-сложни и  се увеличават и почти изцяло се откъсват от първоначалните си  спонсори,превръщайки се  в независими бюрократични мицели. Сложността и разнообразието на международната бюрокрация, преплитането на различните й подразделения, нарастват като лавина през последното десетилетие. Днес можем да говорим  най-малко за три основни типа международна бюрокрация.

        Първият тип е наднационална бюрокрация, която включва апарата на ООН и неговия хуманитарен  клон - ЮНЕСКО.Това са безброй комисии и комитети,това е  - нека не забравяме - военната ("миротворческата") съставляваща ,това е  образованието, социалните грижи и защитата на правата. Наднационалното бюрокрация дойде най-близо до амбициозния проект за формиране на световното правителство. Вторият тип  международна бюрокрация е нейното междудържавното разделение. Това включва апарата на регионалните наднационални организации като Европейския съюз, Арабската лига, Организацията на американските държави  и т.н. Парадоксално, тези структури имат поо-големи луфтове в бюрократичната свобода, отколкото формално стоящите над тях глобални образувания, принадлежащи на  ООН: в ЕС, като ,отделните държави нямат право на вето. Да не забравяме също специалното разпределение на междудържавната бюрокрация - длъжностните лица в униформи, управляващи военните блокове.Такива  днес, въпреки изчезването на социалистическия лагер, има най-малко толкова, колкото преди половин век.

        И накрая, извъндържавната бюрокрация. Това са чиновниците от международните фондове, благотворителните организации като Amnesty International и  Greenpeace, както и международните  спортни асоциации.

        Тези три основни  формата образуват сила, която е освободена от ограниченията на националната бюрокрация. За тях няма избиратели, бюджети, национални политики като фактори, които трябва да се вземат под внимание. Ето защо, международната и  националната бюрокрация  са разделени от абсолютната несъвместимост на интересите, както икономически, така и политически. Те имат различни господари, различни източници на финансиране, различни методи на контрол. Най-важното - те имат различни концепции за тяхната собствена безопасност. Затова, сега те са два дракона  в смъртоносна борба. Либия, Египет, Тунис, трансформирани пред очите ни, не са нищо друго, освен бойните полета, на които международната бюрокрация победи чиновниците бранещи   националния  суверенитет на своите държави.